Вълк

Стоял старият вълк в своята бърлога сам. Преди той имал семейство - когато бил млад и силен, но когато остарял глутницата го отхвърлила и от тогава бил вълк – единак. Озлобил се към всички, мразел и ненавиждал. Животът на стария вълк била борба. Всеки ден се борил с живота за своето оцеляване, единствената му любов била луната. Всяка вечер излизал от бърлогата си, качвал се на една канара и започвал да вие срещу нея, когато тя се показвала -единствено тогава се чувствал спокоен, пълен с живот и обичан. Единствената, която го обичала такъв, какъвто е и нищо не искала, била  тя, Луната.

Стоял вълкът на канарата вперил взор там нейде в далечината и си мислел: „Господи, колко е красива, а звездното небе сияело над него и го милвало нежно. Тогава вълкът постигал своя вътрешен мир. От безмилостният убиец не оставало и следа, на заранта се прибирал отново в бърлогата си и ставал пак същият, но с нетърпение очаквал отново нощта, отново да зърне своята любима - и така ден след ден минавал живота му. Един ден решил да ловува, отишъл в гората с надеждата да хване лос. Както си вървял, изведнъж нещо изшумоляло зад него обърнал се и видял малко вълче, почти бебе, понечил да го убие, но нещо от вътре го спряло. Приближил се той и го попитал: „Къде е глутницата ти?“ А то отвърнало: „Загубих се, бяхме на лов, но нашите ме изоставиха.“ Когато се вгледал, стария видял, че вълчето е недъгаво, с единия крак и за това глутницата го е изоставила. „Аз тръгвам“ - рекъл той- ако искаш ела със мен - обърнал се и тръгнал, а вълчето - избор нямало и тръгнало след него. Вървели известно време и стигнали бърлогата на стария. Той имал месо и хвърлил на вълчето, а то лакомо започнало да се храни, след което заспало. Вечерта чуло в съня си някой да вие, сепнало се и излязло от бърлогата. Видяло старият вълк да вие срещу луната, изтичало до него и го попитало: „Защо виеш срещу луната?“, а вълкът отговорил: „Защото тя е единствената ми любов и утеха.“ „Но вече не си сам, нали имаш мен?“ –отвърнало вълчето. Тогава вълкът се обърнал погледнал го право в топлите му кафяви очи и разбрал, че от много години насам имало друг, който държал на него и го обичал. Любов, която нищо не изисквала, освен семейна топлина. Приближил се и го облизал по муцуната. „А сега - казал старият - да вием заедно. Вълчето с едно тъничко гласче едвам виело, но нищо друго си било, когато има някой да вие заедно с теб.

Така годините минавали, вълчето растяло и не останал дори спомен от онова одърпано пале, което било някога, а и стария го бил научил да ловува, да се бие и най-важното, да оцелява само, разчитайки на собствените си сили. Когато станало голям вълк то подкрепяло стария вълк, а  и той напоследък се  бил залежал. Рядко ядял, но най-голямата му тъга била, че не можел да отиде и да види своята любима Луна. А тя на пук на всичко всяка вечер изгрявала и все едно го търсела и питала: „Къде си, къде си?“.

Един ден старият вълк извикал някогашното малко вълче и му казал: „Синко, моите дни свършиха радвам се, че изживях живота си с теб и те научих на всичко което аз знам. А сега е време да си намериш глутница, за да бъдеш водач и да продължиш живота си.“ Кръв капела от сърцето на младия вълк, той не искал да се разделя със стария си баща, но нямало как. Преди да си отиде вълкът казал: „Само едно последно нещо ще те помоля, когато се стъмни да ме изкараш на канарата, за да видя Луната за последно и за последно да вием заедно.“ Съгласил се младият и когато вечерта настъпила помогнал на стария вълк да излезе. Отишли на канарата и започнали да вият, когато Луната се показала отново, те спрели и вперили поглед  в нея тогава старият казал:  „Един ден, когато дойдеш тук и започнеш да виеш, ще ме видиш там горе. Аз винаги ще вия с теб!. И запомни едно нещо от мен – много е важно  да има кой да вие с теб в този живот ,но по- важното е да има кой да чуе воя ти!“