Вълк

Стоял старият вълк в своята бърлога сам. Преди той имал семейство - когато бил млад и силен, но когато остарял глутницата го отхвърлила и от тогава бил вълк – единак. Озлобил се към всички, мразел и ненавиждал. Животът на стария вълк била борба. Всеки ден се борил с живота за своето оцеляване, единствената му любов била луната. Всяка вечер излизал от бърлогата си, качвал се на една канара и започвал да вие срещу нея, когато тя се показвала -единствено тогава се чувствал спокоен, пълен с живот и обичан. Единствената, която го обичала такъв, какъвто е и нищо не искала, била  тя, Луната.

Стоял вълкът на канарата вперил взор там нейде в далечината и си мислел: „Господи, колко е красива, а звездното небе сияело над него и го милвало нежно. Тогава вълкът постигал своя вътрешен мир. От безмилостният убиец не оставало и следа, на заранта се прибирал отново в бърлогата си и ставал пак същият, но с нетърпение очаквал отново нощта, отново да зърне своята любима - и така ден след ден минавал живота му. Един ден решил да ловува, отишъл в гората с надеждата да хване лос. Както си вървял, изведнъж нещо изшумоляло зад него обърнал се и видял малко вълче, почти бебе, понечил да го убие, но нещо от вътре го спряло. Приближил се той и го попитал: „Къде е глутницата ти?“ А то отвърнало: „Загубих се, бяхме на лов, но нашите ме изоставиха.“ Когато се вгледал, стария видял, че вълчето е недъгаво, с единия крак и за това глутницата го е изоставила. „Аз тръгвам“ - рекъл той- ако искаш ела със мен - обърнал се и тръгнал, а вълчето - избор нямало и тръгнало след него. Вървели известно време и стигнали бърлогата на стария. Той имал месо и хвърлил на вълчето, а то лакомо започнало да се храни, след което заспало. Вечерта чуло в съня си някой да вие, сепнало се и излязло от бърлогата. Видяло старият вълк да вие срещу луната, изтичало до него и го попитало: „Защо виеш срещу луната?“, а вълкът отговорил: „Защото тя е единствената ми любов и утеха.“ „Но вече не си сам, нали имаш мен?“ –отвърнало вълчето. Тогава вълкът се обърнал погледнал го право в топлите му кафяви очи и разбрал, че от много години насам имало друг, който държал на него и го обичал. Любов, която нищо не изисквала, освен семейна топлина. Приближил се и го облизал по муцуната. „А сега - казал старият - да вием заедно. Вълчето с едно тъничко гласче едвам виело, но нищо друго си било, когато има някой да вие заедно с теб.

Така годините минавали, вълчето растяло и не останал дори спомен от онова одърпано пале, което било някога, а и стария го бил научил да ловува, да се бие и най-важното, да оцелява само, разчитайки на собствените си сили. Когато станало голям вълк то подкрепяло стария вълк, а  и той напоследък се  бил залежал. Рядко ядял, но най-голямата му тъга била, че не можел да отиде и да види своята любима Луна. А тя на пук на всичко всяка вечер изгрявала и все едно го търсела и питала: „Къде си, къде си?“.

Един ден старият вълк извикал някогашното малко вълче и му казал: „Синко, моите дни свършиха радвам се, че изживях живота си с теб и те научих на всичко което аз знам. А сега е време да си намериш глутница, за да бъдеш водач и да продължиш живота си.“ Кръв капела от сърцето на младия вълк, той не искал да се разделя със стария си баща, но нямало как. Преди да си отиде вълкът казал: „Само едно последно нещо ще те помоля, когато се стъмни да ме изкараш на канарата, за да видя Луната за последно и за последно да вием заедно.“ Съгласил се младият и когато вечерта настъпила помогнал на стария вълк да излезе. Отишли на канарата и започнали да вият, когато Луната се показала отново, те спрели и вперили поглед  в нея тогава старият казал:  „Един ден, когато дойдеш тук и започнеш да виеш, ще ме видиш там горе. Аз винаги ще вия с теб!. И запомни едно нещо от мен – много е важно  да има кой да вие с теб в този живот ,но по- важното е да има кой да чуе воя ти!“

Ветеранът

Имало едно време един Ветеран от войната, който искал да покаже на хората как могат да се справят сами в живота.

         Отишъл Ветеранът на един многолюден остров. Вървейки по улиците на острова той минал покрай един човек, който ядял сандвич и бутнал сандвича от ръцете му. Човекът го погледнал изумено и го попитал:

-         Какво правиш?

-         Трябва да си по-сръчен ако искаш да постигнеш мечтата си – отвърнал Ветерана.

-         А ти  от къде знаеш каква е моята мечта? – попитал човекът

-         Мечтата ти е да станеш зъболекар, ала си малко непохватен – отвърнал Ветерана и отминал.

Продължил пътя си Ветерана. Вървейки той се разминал с друг човек, обърнал се и го ритнал отзад.

-         Защо ме риташ? – попитал човека учудено и леко ядосано

Ветеранът му отвърнал:

-         Ти искаш да станеш гимнастик, но си малко схванат. Трябва да бъдеш  по-пъргав, ако искаш да постигнеш мечтата си.

Действията на Ветерана не останали незабелязани от органите на реда на острова. Дошли полицаи и го хванали.

-         Не може да се отнасяш така с хората – казал единия полицай – отиваш в ареста за една седмица.

-         Добре  - отвърнал Ветерана.

На другия ден в ареста пристигнал един висш чиновник, който трябвало да разпита причудливия арестант. Когато влязъл в килията Ветеранът го погледнал казал:

-         Искам да ми донесеш една тиквичка, ориз и шепа кайма, тогава ще говоря с теб.

Чиновникът изпълнил желанието на Ветерана, след което го попитал:

-         Защо правиш всички тези странни неща?

-         Дай ми тиквичката – казал Ветерана, след което дълбаейки  започнал да разказва своята история.

Подал издълбаната тиквичка на чиновника, а той го погледнал с недоумение.

-         Какво да правя с нея?

-         Твоето призвание е да бъдеш готвач, но се срамуваш и нямаш смелост да го признаеш дори пред себе си.

Чувайки тези думи чиновникът изведнъж осъзнал правотата им, взел ориза и каймата, които бил донесъл заедно с тиквичката, както помолил Ветерана и със завидно усърдие напълнил издълбания зеленчук осъзнавайки, че наистина готвенето му доставя удоволствие.

         Престоя на Ветерана в полицията не се проточил дълго. Той бил изпратен на края на острова. Там имало един бункер с деца и забравен от всички странен хангар. Наказанието му било, децата да го бутат и да го ритат, така както той постъпил с двамата жители на острова.

Бункера имал две огромни железни врати и дълги мрачни коридори.

         Влязъл вътре Ветерана и вървейки пред погледа му попаднали едни смешни клоунски гащи. Подсмихнал се той под мустак  взел ги и ги обул.

Като стигнал до децата смело извикал:

-         Сега ще тръгна да бягам към края на скалата, където се намира стария хангар, бягайте бързо и който ме стигне ще може да ме ритне с все сила.

Съгласили се те и смеейки се хукнали след него. Ветеранът въпреки възрастта си бил бърз и децата едва го догонвали. Хангара не бил много близко до бункера, а Ветерана като видял, че вратите му започнали да се затварят, се насочил към него. С последни сили, малко преди да се затворят вратите той и още четири деца успели да влязат вътре.

-         Отвори вратите, за да влязат и останалите – казали децата

-         Не мога – отвърнал той – До толкова им стигнаха силите. Аз ви казах да бягате бързо и тези, които положиха достатъчно усилия успяха.

Не след дълго минал самолет и бомбардирал района на бункера и  всички, които били извън хангара загинали.

Тогава Ветерана казал на оцелелите деца:

-         Ако останалите бяха по-смели, по-похватни, по-сръчни и по-усърдни  в стремежа си да ме ритнат, сега щяха да са живи.